През последните няколко седмици, коронавирусът безпощадно поглъща света, поставяйки хората пред изключително физическо и психическо предизвикателство. Всеки един от нас е поставен пред тотална несигурност – за това какъв ще бъде животът му през следващите месеци, седмици, дни или дори часове. Познатото и безопасното е станало непознато и заплашително. Да се съберем с близките ни хора се определя като животозастрашаваща опасност. Животът, какъвто си мислехме, че познаваме и разбираме, се преобърна и вече нищо не може да се приема за даденост.
Това е една безпрецедентна ситуация, която много от нас не си спомнят да са преживели в близкото минало.Трудна ситуация на изолация и промяна на начина на живот, която е свързана с психически неразположения от напрегнатост, безпокойство, тревожност до паника, ужас, депресия и екзистенциални страхове. Всекидневно се люлеем напред-назад между чувства на надежда и отчаяние, увереност и страх.
Тази внезапна промяна на начина на живот, внезапната опасност от вирус, който може да е опасен за живота, медиите, които не престават да отразяват всеки заразен и починал – всичко това се преживява като психическа травма. Никога не сме подготвени за травмата. Травмата е това, което се стоварва върху нас и изобщо не сме подготвени нея. Тя ни поставя в непозната и несигурна ситуация – разклаща нашите устои, усещаме че нямаме контрол върху това, което се случва. Пандемията не е само здравословен проблем, но също и психологически, социален, културен и политически, който води след себе си много последствия.
Защо се появява страхът?
Изправени пред тази несигурност откриваме, че търсим отговори на много въпроси, минаващи през ума ни. Разиграваме в съзнанието си всеки потенциален сценарии, какво би могло да се случи и ако сценария включва нещо ужасно се опитваме да бъдем по-добре подготвени за това. Голяма част от нашето време и енергия е отделена или за намиране на отговори на въпроси, които нямат отговори, или се опитваме да не мислим за страшните сценарии, но всичко това се оказва безуспешно! Страхът е емоция, която лесно ни завладява и не може да бъде лесно контролирана или игнорирана. Страхът е първична емоция, която е предизвикана от опасност (действителна или потенциална) и мобилизира както нашите физически, така и психически ресурси за справяне/борба с опасността или бягство. Следователно страхът е необходим за оцеляване, на първо място, тъй като ни помага да осъзнаем рисковете, но понякога може да се превърне в контрапродуктивен или дори вреден , както за индивида, така и за социалната система.
Страхът от пандемия
Грипните вируси винаги са провокирали големи епидемични събития:
20 век – Испанският грип (1918-20), отнел живота на приблизително 20 милиона души; Азиатския грип (1957 г.), отнел живота на приблизително 2 милиона души; Хонконгската грип (1968 г) отнел живота на приблизително 1 милион души;
21 век – се разпространява паника поради: ТОРС през 2003 г.птичият грип през 2005-06 г. и последното, така нареченият „свински грип”2009.
Какво е характерно за страха ,които обзема хората по време на пандемии?
Първо, една такава ситуация става терен на всевъзможни страхове – емоционални, несъзнавани и ирационални, много от които стават напълно неуправляеми.
Страхът от заразяване има някои много специфични характеристики. Това е страхът от невидимото, нещо, което е сред нас, но не може да бъде видяно, тъй като е твърде малко (като бактерия или вирус). Коронавирусната криза се преживява като радикално състояние на опасност не само защото представлява смъртна заплаха, но до голяма степен и защото заплахата е неопределена по отношение на нейния обхват и продължителност. Също това, че все още няма достатъчно сигурен метод на защита срещу нея. Това е най-заплашителната комбинация за нашата психика – външна опасност, чиято форма не е ясно очертана, бързо може да се разрасне до ужасяващи вътрешни сценарии. Нашите вътрешни демони винаги ще бъдат по-големи и по-страшни от външната реалност. Основната несъзнавана фантазия в страха от епидемии е, че „врагът е сред нас или дори един от нас“. Неговата отличителна черта е набор от параноидни защити, включващи раздвоение (между виновни и невинни, чисти и замърсени). Като често за виновни се набелязват определени групи хора, предизвикали заразяването.
Предвид тази заплаха могат да възникнат два типа реакции: Реакция на отхвърлянето и отричането на реалността; и реакция на приемането на реалността
Реакция на отхвърлянето и отричането на реалността
Изправен пред непоносими страхове, умът може да се опита да потисне, измести или отрече опасностите. Това е по- примитивната позиция, която се нарича „позиция на отказ от реалността“. Този отговор на нашата психика се стреми да избегне на всяка цена болката и тревожността ,чрез интензивно прекомерно преувеличаване на нашите способности и усещане за неуязвимост. Често това е придружено от презрение, ярост и пренебрежение към препоръките и насоките, въведени за овладяване на ситуацията.
Реакция на приемането на реалността
Другата реакция е „приемане на реалността“. От тази позиция ние разпознаваме опасностите от реалността и уязвимостта си към към тях, но също така се придържаме към вътрешната нагласа, че можем да се справим с тях. Това е по-продуктивната позиция,тя приема различните аспекти на реалността с откритост и поемане на отговорност. Този трезв поглед е придружен от тревожност и болка, но и от признанието, че можем да направим само най-доброто, на което сме способни и, че това най-добро винаги ще намери път за изява.
Паниката, като социално явление
Вълната от страх и паниката наистина може да избухне сред населението, дори когато много малко индивиди действително са заразени. Когато тече епидемия от страх, човек може да забележи паника и ирационалност, които да обземат обикновените граждани. Паниката не е подходящ начин да се изправим срещу реална заплаха. Когато реагираме с паника, ние не приемаме сериозно заплахата – напротив, тривиализираме я. Нелепо е схващането, че наличието на достатъчно тоалетна хартия би имало значение сред смъртоносна епидемия.Общата дезориентация,обикновено се усилва от средствата за масова информация.
При тези изключително опасни условия, хората разкриват самата си природа, особено тъмната инстинктивна страна, скрита зад добре поддържаната цивилизована фасада. Епидемията може да представлява мощен тест за самата социална система. В този ред на мисли искам, да отбележа,че пандемиите имат не само медицински очертания, но и в много голяма степен влияят на цялостното функциониране на обществото като общество, предизвикателство е и за всеки индивид поотделно.
Какво е важно за нас за да съхраним психиката си?
Много полезно е да сме активни пред лицето на реалната опасност. Ако съумеем да поемем отговорност за себе си и другите в този момент, ако съумеем да превърнем тревогата си в създаването на нещо ново, ще открием, че това води до значително облекчаване на усещането за липса на контрол.
Добре е да се знае,че във всеки момент (дори и в най-трудните) в живота на човек се случва много по-малко от това, което се случва в медиите (новинарските уеб сайтове). Също така нашите страхове (дълбоки тревоги, травматични спомени, въображаеми апокалиптични картини за края на света) са силно преувеличени. Във всеки един момент имаме избор каква позиция да заемем спрямо реалността. В този смисъл винаги имаме възможности за избор, както и степен на контрол, дори когато сме изправени и пред най – заплашителната реалност!
Психотерапията в повечето случай не е ангажимент за цял живот. Тя има свое начало и край. Има съответно различни видове психотерапии краткосрочни и дългосрочни – всяка от, която има своето предназначение и цел.
В случаите, когато психотерапията е била успешна, независимо от вида й, приключването е един естествен процес. Израснали сте достатъчно, осъзнали сте се, постигнали целите си или сте разрешили проблема си. Правени са множество проучвания и резултатите сочат, че половината клиенти осезателно се подобряват след около 8 сесии. 75 процента се подобряват след около 6 месеца работа с психотерапевт.
Решението за прекратяване на психотерапията се взима съвместно с вашия психолог. Един ден ще разберете, че вече не си лягате и не се събуждате, притеснявайки се от проблема, който ви е довел до кабинета на психолога. Или ще получите положителна обратна връзка от вашите близки и познати. Ще усетите, по-голяма удовлетвореност от своя живот и себе си като цяло, ще се усетите по-уверени в собствените си сили и потенциал. Ще сте придобили умения за справяне с трудностите и ще имате устойчивост в ежедневието.Заедно с вашият психолог ще прецените дали сте постигнали целите, които сте си поставили в началото на процеса. Тук този процес е доста индивидуален, защото всеки има различни очаквания и цели от една психотерапевтична работа.
Какво се случва след приключване на психотерапията?
Този въпрос вълнува много хора преминали пътя на психотерапията.Вероятно посещавате вашия лекар за периодични прегледи. Можете да направите същото и с вашия психолог. Можете да се срещнете отново, няколко седмици или месец след приключване на психотерапията, за да споделите как се чувствате на този етап.Това е особено добре прието от психолозите, защото за тях обратната връзка с клиентите след определено време е от изключително значение. Това определя смисъла на тяхната работа.
В други случай след известно време е възможно да се сблъскате с нова ситуация в живота си и да усетите, че имате нужда от малко подкрепа. Просто се свържете отново с вашия психолог, той вече ви познава в дълбочина и ще знае как да ви помогне в новата ситуация, без да се налага да влизате в терапия отново. Периодични подкрепящи сесии по-скоро биха затвърдили положителната промяна, която сте постигнали взаимно.
Има и трети вариант, в който психотерапията е полезна за личностно израстване и навлизане по-навътре в душата, тогава тя може да продължи по-дълго. Тук не се цели решаване на даден проблем или ситуация, а по скоро търсене на едно оцялостяване на личността. В тази насока работят така наречените длъбинни терапии. Те може да са един процес продължаващ с години.
Като заключение мога да кажа, че приключването на психотерапията е един естествен процес, но за всеки отделен човек индивидуален в зависимост от това какво е постигнато като съвместна работа и удовлетвореността от тази работа.
Депресията – тази от която, бягаме. Тази, която се опитваме да превъзмогнем, чрез „позитивна нагласа“ и „положително мислене“. Тази, която ни дърпа назад и ни пречи да си живеем живота, всъщност ни носи послание и докато не го чуем, тя няма да си тръгне.
В следващите редове, ще се опитам да обхвана макар и бегло идеята на Карл Юнг за депресията, такава каквато не я познаваме или поне от ъгъл, който е различен от конвенционалния. Не като болестно състояние, а като преход към едно ново Аз.
Как третират депресията класическите подходи?
Класическите подходи третират депресията, сякаш е нещо отделно от личността, всякаш е само симптом, който на всяка цена трябва да премахнем.
Според медицинският подход депресията представлява химичен дисбаланс в мозъка и затова използва фармакологията за лечение на този дисбаланс.
Когнитивно-поведенческата терапия гласи, че изкривените вярвания или мисли предизвикват отрицателни действия или чувства и затова тя работи за промяна на тези изкривени модели.
Депресията според Карл Юнг
Само, че истината според Юнг е малко по – различна. Психологическото страдание не е само химичен дисбаланс и негативни мисли. Да мислим по начин означава да станем жертва на погрешното схващане на разделението на ума / тялото. Ние сме цели същества. Всеки път, когато страдаме, това страдание се изразява на всяко ниво. Депресията засяга целия човек: духовно, физически, психически и физиологично. Признаците и симптомите на депресия ще се проявяват на всяко ниво и обхващат цялата личност. От Юнгианска гледна точка психологическото страдание е сигнал, че нещо в целия ни живот е извън равновесие. Депресията е вкоренена достатъчно дълбоко в самите нас, че обикновените опити на съзнателното его да „остане щастливо“ или „да поддържаме позитивна нагласа“ няма да са достатъчни. Нещо дълбоко и фундаментално трябва да се промени вътре в нас, ако искаме да се освободим.Когато кажем,че страдаме от депресия, ние наистина страдаме, но това страдание не идва от самата депресия, а от нещо вътре в нас,което се опитва да се изцели.
Много често това са болезнени точки от нашето минало, които сме подтиснали – интензивни емоции,като отчаяние,скръб,ярост,гняв, обида, ревност. Може да са травми от нашето детство дълбоко заровени и забравени, които се опитват да изплуват отново.
В други случай това са части от нашето автентично и истинско Аз, което се бунтува срещу нещо в живота ни в момента.Да речем поели сме в грешна посока или се опитваме да живеем против нашите собствени принципи.
В трети случаи така наречената от Юнг – наша сянка, се опитва да се интегрира в нашия живот. Сянката е тази,част от нас,която отхвърляме и не желаем да приемем.Депресията идва тогава, за да ни подскаже за съществуването на сянката.
Депресията идва и за да открием,нов смисъл и значение в живота си. Когато сме в хватката на депресирано състояние, има нещо, което се опитва да изплува вътре в нас. Това е обнадеждаваща мисъл: че голяма част от депресията е свързана с стремеж от страна на нещо от живота ни да се появи и да бъдем живи.Да намерим онова, което за нас има лично значение, и е продукт на дълбоко индивидуално търсене.
Във всичките тези случаи депресията се е появила за да ни каже нещо. За да съумеем да чуем нейното послание, ние трябва да не отхвърляме страданието, а да го преживеем като нещо естествено в човешкия цикъл. Страданието има своето място,в живота ни ,също както щастието. Модерния човек не умее да страда, тои бяга и се крие от неговата собствена реалност – реалността на всички негативни емоции, които са точно толкова истински колкото и позитивните. Това са двете страни на една и съща монета, деня и нощта,зимата и лятото, живота и смъртта. Природата е циклична и ние като част от нея също.
Юнг казва: Когато тъмнината стане по-плътна, аз бих проникнал в самото й ядро и не бих отдъхнал, докато на фона на болката не се появи светлина за мен.
Депресията, според Юнг е процес на пробуждане и трансформация. Процес, при които психиката ни се опитва да върне баланса между нашата съзнавана страна и тази,която е нашата вътрешна по-дълбока идентичност. Когато Егото или нашата съзнателна психика станат твърде едностранчиви, депресията дърпа конците за да върне баланса.Понякога болката от депресията е необходима, за да привлече вниманието ни, да ни обърне навътре и да ни мотивира да се променим.
Какво можем да направим за да разберем,нейното послание?
Да се опитаме да проведем диалог със себе си, да съумеем да си зададем някои въпроси и честно да си отговорим.
Откъде идва депресия? Защо идва? С каква цел се случва? Кой съм аз? Какви нагласи или цели трябва да променя в живота си? По какви начини сегашната ми идентичност или подход към живота противоречат на по-дълбоката ми природа / призвание? Каква е ролята на (символичната смърт)депресията в живота ми в този момент?
Намирането на отговор на тези въпроси,никак не е лесна задача. Търсенето на отговорите им предполага смелост и умение да се вслушваме във вътрешния си глас, за да можем да отсеем автентичните си отговори от всички останали отговори натрапени ни от обществото. Няма как да не заболи и да не страдаме в този процес, но това е естествения път за да може да разтълкувате посланието и да се променим. Вслушването във нашите вътрешни преживявания, чувства, емоции, копнежи и мечти водят до изследването на един Непознат/Неосъзнат Аз. Бихме могли да мислим за депресията като отсъствие на психологическа енергия. Обаче „липсващата“ енергия не просто изчезва. Тя преминава в несъзнаваното, активира несъзнателно съдържание като фантазии, спомени и желания или копнежи. Но за да възстановят жизнеността на индивида, тези неосъзнати материали трябва да бъдат внесени в съзнание и да станат част от нашето мислене, чувства и въображение. Такъв процес може да доведе до истинско, дълбоко обновяване. Нашия стремеж да преодолеем депресията, всъщност ще ни отведе до път към един Неизследван Аз. Когато започнем в дълбочина да разучаваме нашата лична история, да се опитваме да докоснем нашите корени, тогава ние се приближаваме към един Нов Аз, който не сме познавали преди. Депресията носи послание именно от този Нов Аз, който очаква да бъде роден. Не се съпротивлявайте на този процес, макар и болезнен, той е пътя който трябва да извървим.
Българите разпръснати по – света са много, много сбъднати и несбъднати мечти, успехи и разочарования, надежди и страдания.Статистиката сочи, че повече от един милион българи живеят в чужбина. И нека си признаем, че повечето не са заминали просто така, от любопитство или за промяна, по един или друг начин са били принудени – търсейки по-добър живот, по-добро заплащане, може би и един по-достоен живот. Всеки един от тях има своята история, своите обстоятелства, своите причини. България е емигрантска страна, почти всяко семейство е изпратило свой член някъде,пораснали деца да учат, родители да работят, цели семейства се отправят надалеч със съкровената мечта за един по-добър живот.
В статията ще се опитам да обхвана, макар и доста обобщено,кои са най – честите психологически проблеми , с които се сблъсква един българин в чужбина и въобще емигранта. В повечето случаи преместването в чужда държава се преживява като стресова ситуация, индивидът е принуден да замени една позната обстановка със съвсем различна, това предизвиква неговия психически потенциал и тества неговата адаптивност. Рядко този процес преминава гладко и без сътресения. Това е процес на психическо приспособяване, за да може човека да отговори на изискванията на новия си живот.
Фази на адаптация в чужбина:
Проучванията показват, че всеки емигрант тръгнал да търси своето бъдеще в чужбина преминава през определени фази на адаптация, всяка от която, със своите особености.Докато някои хора могат по – бързо да преминат през фазите и да се адаптират, други изостават в една или друга фаза.. Процесът зависи от индивидуалните особености на всеки човек, неговите ресурси,да приема промените,да се мобилизира.
Фазата на еуфорията: Протича в очакване на новото начало, напрегнато нетърпение изпълнено с големи надежди,очаквания,мечти и планове. Дълго обмисляното решение вече е взето, багажа е готов, организирали сте всичко. В тази фаза е и трудния момент на сбогуване с близките и приятелите, напускане на сегашното работно място. Тази фаза от повечето хора се преживява по-скоро положително, именно заради адреналина и големите очаквания.
Фазата на туриста: Тази фаза продължава няколко седмици, стъпили сте в страната, в която ще живеете, замаяни сте от новите усещания, новата обстановка, с нетърпение разучавате и поглъщате всяка гледка, нов вкус, аромат,впечатление. Всичко ви е интересно, ново и интригуващо. С ентусиазъм градите планове за бъдещето, разговаряте оживено с новите съседи, новите колеги от работата, споделяте с близките от България всяко преживяване. Все още сте с усещането, че сте турист и сте за кратко време там. Когато изведнъж осъзнаете, че не сте турист, а чужденец, който му предстои да живее в чужда държава идва фазата на културния шок.
Фазата на културния шок: Тя продължава от 6 месеца до година. (за съжаление може да стане и хронична продължаваща с години).Тази фаза е най- мъчителната и повечето хора я описват с много противоречиви емоции като гняв, тъга, раздразнителност, емоционални сривове, напрежение, постоянна тревожност, разочарование дори депресия и безсмислие.Преобладаващото е чувството на изолацията. Непрестанно се чувствате изолирани, непознатото и чуждото вече не е вълнуващо и привлекателно, а някак враждебно и негостоприемно. Чуждите порядки, особености, норми ви изглеждат объркващи и нелогични. Усещането е на дезориентация в новата културна среда. Всекидневния бит на хората ви се струва странен, навиците им непонятни. Може постоянно да се чувствате под стрес или обратно да не усещате нищо, сякаш емоциите са блокирани.
През този период се усеща остра нужда от родното българското, носталгията се усеща всекидневно, четете роден вестник, искате родна храна, искате да чувате родна реч. Всяко нещо от предишния ви начин на живот ви се струва по-добро от сегашния. С течение на времето откривате и негативните на самото място, например, студени хора,дискриминацията на работното място, тромава бюрокрация или труден достъп до здравни специалисти (чакането с месеци). Осъзнавате, че всеки район и всяка държава има своите негативни страни, за които не сте си давали сметка преди и ,с които се налага да се справяте в момента. Навсякъде по света живота изисква да работите, да се грижите за битовите си нужди и в един момент започвате да се чудите дали всичко, което сте жертвали и изоставили си е струвало цената. Тази фаза е изключително мъчителна, може да доведе до съмнения дали решението да емигрирате е било правилно!
Тези, които са заминали със семейството си преминават тази фаза по-добре от тези, които са заминали сами. Самото семейство играе ролята на поддържаща система, комуникацията между членовете на семейството, придържането към родните навици донякъде смекчава острото чувството на изолация. Обаче има и друга страна,че някои семейства не издържат на стреса, особено ако си носят проблемите от преди, и се разпадат. Всички тези неща биха могли да доведат до тревожни и депресивни състояния, понякога и до загуба на идентичност.
В по -долните редове ще се опитам да обхвана, най – често срещаните признаци, че нещата в психологически план, не се случват както трябва и трябва да си обърнете внимание:
Прием на на алкохол по – често и повече от стандартното за вас. В стремежа си да се почувствате част от новото общество и да подтиснете негативните чувства вие все по-често посягате към чашката. Понякога толкова често, че се превръща в лош навик. Имате неприятното усещане, че за да общувате нормално трябва да пийнете. Често пиенето е в компания с други емигранти, споделяйки несгодите на живота в странство. Разбира се, понякога границата между лошия навик и злоупотребата е незабележима.
Нежелание за социализиране – никак не ви се излиза, не искате да срещате нови хора, избягвате събирания и всякакви възможности за контакт с новата среда. Общуване само с близките или сънародници.
Нежелание за учене на местния език – да колкото и да е странно, това е доста често срещано, просто вътрешно отказвате да учите новия език, нямате мотивация за това. Даже в някои случаи, дори и след години престой, вие не знаете повече от няколко базови думи и фрази.
Нежелание за интеграция – друго притеснително състояние, на което да обърнете внимание е именно нежеланието да се интегрирате в новата държава.. С времето вие все повече се затваряте в себе си, като силно ограничавате своя диапазон на общуване и дейности. Не искате да научите повече за културата на обществото, в което живеете, не се интересувате от порядките им, културните им обичаи и нямате интерес да се впишете по- никакъв начин.Пазарувате само в български магазини, слушате българска музика, новини и т.н. В случая, не че е лошо да си държите на родното, това поддържа българската идентичност, но тук става дума за маниакално избягване на чуждите културни порядки, всякаш са заразна болест.
Постоянно тъжно и депресивно състояние – усещате тъга, дори на моменти мъка. Можете да плачете по – често от обикновено и без основателна причина, например като чуете българска песен или просто прочетете лоша новина. Много малко неща ви радват и са способни да ви развеселят. Нямате мотивация и усещате безмислие в ежедневието си, не намирате с кого да споделите тези негативни чувства или мислите, че няма да сте разбран. Ако това състояние продължи по-дълго време може да премине в депресия.
Постоянна тревожност, паник атаки или страхове от всякакво естество. Несигурността от новото място и стреса могат да отключат различни тревожни и страхови състояния, особено ако човекът преди това е бил предразположен. В повечето случаи, това е етап, които преминава, на ако се задълбочи с времето и започне сериозно да ви пречи на ежедневието, не се страхувайте да потърсите помощ.
Постоянно чувство на самота – задълбочено чувство на самота, всякаш някой ви е откъснал от вашия кръг от приятели и ви е поставил сред чужди и враждебни хора. Социалните привички, култура на общуване на новото място не съвпадат с вашите и това ви пречи. Тази самота не се облекчава дори и от разговор с близки.
Влошаване на отношенията с половинката,влошаване и обостряне на отношенията със семейството въобще. Това явление е изключително често срещано и в повечето случаи отминава от само себе с времето. Но има случай, в които може да се задълбочи.
Бърнаут синдром – Фазата на културният шок може да причини синдрома на „Бърнаут“. Свръхнатоварването на, което сте били подложени- да се преместите, да намерите нова работа, ако имате деца да ги запишете в детска градина или училище, всичко това особено когато нямате подкрепа, може да доведе до прегаряне. Изгарянето е състояние на емоционално, психическо и физическо изтощение, причинено от прекомерен и продължителен стрес от новата среда. Тя възниква, когато се чувствате претоварени, емоционално изтощени и не сте в състояние да посрещнете постоянните изисквания. Като емигранти се сблъсквате с много стресови промени в живота далеч от дома.Най-честите признаци на изгаряне са: намалена работоспособност,загуба на удовлетвореност от работата и ниска ангажираност,намалена мотивация,пренебрегване на собствените нужди,негативност към хората около вас или оттегляне от близки отношения,загуба на смисъл в живота,здравословни проблеми; например главоболие, храносмилателни проблеми и чести инфекции.
Съмнения в собствените способности и понижаване на себе оценката – приспособяването към новата среда, изисква допълнителен ресурс, поставяйки под въпрос вашите способности за справяне. В България вероятно сте имали изградена позиция в обществото, професия и съответно самочувствие изградено върху тези постижения. В чуждата страна всичко започва отначало, отново трябва да се доказвате. Много от придобитите квалификации, не отговарят на тамошните стандарти и съответно това ви връща назад в кариерата. Не са редки и случаите, когато напълно трябва да се откажете от професията си и да започнете нещо съвсем друго. Няма как това да не се отрази на самочувствието и самоувереността ви. Професионалната ви идентичност е под въпрос и вие не се чувствате оценен, не ви зачитат или още по лошо явно ви дискриминират. С времето това започва да ви влияе по доста негативен начин.
Загуба на почва под краката – когато, отделят човек от корените, от средата, от познатия кръг от хора, от подкрепата на близки и приятели, нищо чудно да изпита загуба на почва под краката си. Това се случва изключително често при хора, които в голяма степен са разчитали на другите в своя живот в България.
Подозрителност и свръхпредпазливост. Параноидни състояния. Понякога, когато се адаптирате към чужда среда и към култура, която е твърде различна от вашата е възможно да станете много подозрителни, дори параноидни. Мисли от рода, че някой ще ви излъже, ще ви навреди или ще ви ограби не ви излизат от ума. Отнасяте се свръхпредпазливост към нови познанства.
Естествено това съвсем не е изчерпателен списък на всички трудности от психично естество, които биха могли да възникнат като последствие от вашето преместване в чужбина. Списъкът би могъл да бъде доста дълъг. Важното е че те са напълно преодолими и няма да ви попречат да постигнете желания живот в чужбина, стига да им обърнете внимание навреме. Някои от тях са временни и ще отшумят от само себе си, други ще трябва да положите усилия, а при трети може да потърсите помощ от специалист – особено ако състоянието се влоши. Като повод за търсене на помощ е ако някой от тези признаци се задълбочат до степен, че ви пречат в ежедневието (да ходите на работа или университет, влошават се отношенията с близките и т.н).
Последната фаза е фазата на адаптацията: Това е фазата, в която започвате да се приспособявате към новата среда, успокоявате се, създавате си рутина и нов кръг от хора. Най- вече започвате да чувствате мястото като свой дом и имате желание да градите бъдеще там. Осъзнавате какво се изисква от вас като гражданин на приемащата държава и какво тя може да ви предложи, вече можете реалистично да оцените преимуществата и недостатъците й. Също така сте съвсем наясно какво можете да постигнете, започвате да намирате баланс между очакванията и реалността. Постигнали сте увереност и самочувствие.
Как бихте могли да си помогнете сами и максимално да улесните процеса на адаптация, ето някои полезни съвети:
Учене на езика: определящ фактор за интеграцията. Без да направите усилие да научите местния език, ще бъде трудно да се интегрирате напълно.
Социално-културни и икономически фактори: в зависимост от континента понякога „културната пропаст“ може да бъде значителна. В допълнение към говоримия и писмен език трябва да се вземат предвид религията, мисловните модели, навиците и обичаите, моралните ценности, поведението и социалните норми. Пренебрегването на нагласите, навиците и реакциите в приемащата страна и непознаването на нейната култура може да бъде значителна предпоставка за проблеми при адаптирането.
Проучването на района, в които живеете в чужбина е от съществено значение за истинската адаптация. Купете карта на града и правете малки разходки. Скоро ще намерите магазини и кафенета в квартала , които харесвате и ще научите откъде да си купите най-свежите продукти или къде е най-хубавият парк.Не се колебайте да поискате помощ или упътване. По този начин бързо ще се свържете с местните жители. Присъединете се към различни клубове, присъствайте на разнообразни събития, спортувайте, намерете си хоби. Разбира се тези неща изглеждат очевидни, но е хубаво да ги повторим.
Придайте на новото си място домашна атмосфера и личен почерк. Можете придадете дори на хотелската стая или обзаведения апартамент вашия личен почерк ,като поставите няколко снимки на вашето семейство и приятели. Ако добавите нещо, което ви е близко и скъпо в новата ви среда, ще ви бъде по-лесно да избегнете носталгията и изолацията.
Приемете ситуацията такава, каквато е! Не бягайте от реалността. Всичко отнема определено време, преди да може да премине в нещо ново. Не търсете незабавни преки пътища. Приемете предизвикателствата на новата култура и държава. Вярвайте, че постепенно ситуацията ще започне да става по-благоприятна.
Опитайте се да не подтискате емоциите си, възможно е да ви се плаче често. Най – добре да дадете израз на емоциите си, като осъзнаете, че те те са естествени и нормални. Това е просто етап, който ще премине.
Относно новите хора, с които се запознавате, старайте да общувате с истинското си Аз.Често усещате, че въпреки че се срещате с нови хора, тези приятелства все още са много повърхностни.За да се свържете с хората по по-смислен автентичен начин, започнете с показване на повече от истинското си Аз. По този начин ще съумеете да създадете нов кръг от приятели, които ще ви помогнат да не изпаднете в изолация.
Адаптирайте се към новата държава, като стараете да запазите културната си идентичност – спазвайте българските традиции и обичаи, учете децата си на български език.
Пътя надалеч е предизвикателство и изпитание, пред което се изправят много българи. Някои правят всичко възможно, понякога и пряко силите им да оцелеят и да се справят там на новото място. Като обобщение искам да подчертая, че това е естествен процес на адаптация и изисква време, търпение и смелост. От друга страна е важно, ако дадено състояне се задълбочи да се потърси помощ.
Къде са страните с най-много българи?
№1 е Германия – 416 хиляди българи са избрали страната за живот и развитие на кариера.За Турция са посочени 350 хиляди, за САЩ – 300 хиляди, за Гърция също 300 хиляди, за Испания – 250 хиляди, за Великобритания – 200 хиляди, за Италия – 120 хиляди, за Канада – 70 хиляди, същата бройка е и за Франция.Нашенците в Австрия са 35 хиляди, в Молдова – 31 хиляди, за Кипър – 25 хиляди, за Чехия също 25 хиляди, за Южна Африка – 20 хиляди, Австралия – 15 хиляди, за Швейцария – 12 хиляди, за Норвегия – 7 хиляди, за ОАЕ – също 7 хиляди, за Малта – 6 хиляди, за Полша – 4 хиляди, за Нова Зеландия – 5 хиляди, в Йордания – хиляда и др
Ако статията ви се стува полезна, ще се радвам да я споделите 🙂
Живот, който изцяло принадлежи на другите – това се случва често, може би дори твърде често за да си позволим да си признаем. Това често е една лична драма. Лична история довела до много страдания и излишно себеотрицание. Много хора са способни да отдават целия си живот, без дори да осъзнават, че постоянно гонят нечий чужди очаквания, постоянно се опитват да се впишат в даден образ, който другия очаква от тях и постоянно променят себе си за да бъдат приети и харесвани.
Това е драма, защото често свършва със загуба на чувство за идентичност, особено когато са минали години, може и да завърши с въпрос “Кой съм всъщност?”И отговор да няма! Той през всичките години се е превърнал във фалшива личност – личност, загубила уникалността си, идентитетът си, спонтанността, жизнеността си.Драмата всъщност е в това, че прави хората нещастни, депресирани и загубили своя път.
Очакванията на другите са винаги очаквания на другите, те никога не ни принадлежат.Другите остават там някъде – а ти си тук със себе си и не знаеш какво да правиш с това себе си. Най – интересния факт , е че дори да си изпълнил всички очаквания на някой друг,в най-малък детайл, отново няма да си удовлетворен и щастлив, и никога няма да е достатъчно.
Откъде тръгва всичко?
Доналд Уиникът разработва идеята за „Истинския Аз” и „ Фалшивия Аз”. Уиникът описва бебетата като „спонтанни“, което означава, че не мислят за начина, по който действат, те просто искат техните базови нужди за храна и успокоение да бъдат удовлетворени. Достатъчно добрата майка (също термин от теорията на Уиникът) е способна да откликне на тези нужди. Тя не е перфектна, но докато се опитва и удовлетворява тези нужди през повечето време, този отговор засилва вярата ни, че ако извикаме, тогава някой ще ни чуе, ще ни разбере и ще направи всичко възможно да ни помогне. Това засилва нашето доверие, че нашите най-основни нужди и желания са удовлетворени – че сме свързани със света и чувствата ни са управляеми. Човек с този вид успокоение израства, чувствайки се достатъчно уверен, за да постави истинското си Аз там в реалния свят, живеейки открито и спонтанно, съобразявайки се с вътрешния си свят, емоциите,мечтите и желанията си.
В други случаи обаче спонтанните нужди на бебето не са удовлетворени в достатъчна степен (може би поради болест на майката, депресия и други причини). Детето чувства, че неговите основни нужди и желания не са приети от майката,тя не откликва. В такъв случай детето ще стане това, което Уиникът нарича съобразително – тоест детето ще коригира поведението си, без дори да мисли за това съзнателно. Това несъответствие, съпроводено с чувство на разочарование, ще доведе до прикриване на първоначалното, истинско желание. Това е раждането на „Фалшивия Аз“. По-късно тази структурата може да прерасне в един добре отгледан „Фалшив възрастен аз“, който в отношенията си с другите на всяка цена прикрива своите истински чувства и желания. Спазвайки стриктно желанията на нашите родители, ние сме подтиснали собствените си желания. По този начин, на един по късен етап в живота ние реагираме по същия начин на очакванията на другите. Техните нужди, слагаме пред нашите. Това се случва с нашия партньор, с приятелите и професионалните ни отношения. В постоянните си усилия да угодим на всички, ние крием и отричаме “ Истинското си Аз“, което от своя страна води до самоотчуждаване, изолация и в крайна сметка депресия.
Според Карл Густав Юнг, стремежа на всяка цена да се впишем в очакванията на другите също има своя зародиш в ранното детство. Той развива една интересна теория за нашата сянка. Детето още от малко е принудено да се впише в своята среда, родителите, бабите, дядовците, възпитателите са положили всички усилия да покажат на мъника коя е правилно и кое не, кое поведение е приемливо и кое не. В следствие на това детето подтиска в себе си онези характеристики, които са смятани от другите за неприемливи, естествените импулси и емоции, понякога също са били потиснати. Част от неговите индивидуални черти на личността му също са попаднали под знака на заличаването, особено ако майката/бащата не са харесвали тези черти. Често самите родители могат да бъдат твърде взискателни и изискващи от детето и то с безмерни усилия да се е опитвало да следва всичките им предписания, за да бъде обичано. Следователно да подтиска непрестанно естествените си нужди и чувства. Всички тези неща са изградили нашата сянка, защото с времето ние започваме да не приемаме в нас, това което другите не приемат. Отчуждаваме се от Истинското Аз, до такава степен, че то става непознато. Част от нашата идентичност остава в сянка и с цената на всичко, ние не я допускаме до съзнанието. Голямата част от личността ни, обаче продължава да живее в сянката и когато нещо от нашата маска се пропука, тя поема контрол над живота ни. Драмата тук, е че животът само с половината личност, няма как да е щастлив живот, често води до усещане за безсмислие. Според Юнг пътят към „индивидуацията“ преминава през приемането на сянката като част от нас, и нейното интегриране в съзнанието. За да сме способни да излезем от клопката на очакванията на другите, трябва да признаем, че ние имаме неща в себе си, които не са толкова привлекателни, че не сме идеални. Също така и факта, че не се налага да бъдем идеални за да бъдем обичани и харесвани. Осъзнаването на сянката ни дава възможността да се обичаме, такива каквито сме с всичките ни недостатъци и несъвършенства, и да изберем сами пътя, който искаме да преминем през живота си.
Дългият път към себе си:
Щастието в повечето случай се намира именно в нашия вътрешен свят и преживяването на нашата автентичност и уникалност. Хората които съумяват да да развиват самостоятелни концепции, като наблюдават собствените си действия и чувства, обикновено достигат задоволително ниво на хармония и равновесие. И колкото по-точни са техните наблюдения, толкова по-здрави психически са. “Не подценявайте силата на ясната визия и посока. Това са мощни оръжия, които имат способността да превръщат непреодолимите на пръв поглед препятствия в проходими пътища и изобилие от възможности. Оръжия, които укрепват силата на всеки човек. Започнете от себе си. Погрижете се за себе си. Определете кой сте вие. Усъвършенствайте личността си. Изберете своята посока и формулирайте ясно смисъла на живота си” – както казва Джордан Питърсън, наричан още „един от най-значителните съвременни мислители“.
Може би се чувствате задължени или отговорни към някого твърде много ( съпруг/съпруга, родители,деца, професионална кариера), но истината е , че вие сте напълно отговорни и задължени и към себе си. Отговорността за себе си трябва да е поне толкова по- степен, колкото и отговорността ви към другите. Отговорността към себе си включва да сте наясно кой сте,къде се намирате в момента в жизнения си път и къде отивате, какъв е вашия път напред. Имате огромната отговорност да се съобразявате със собствените си желания, потребности, мечти и виждания.
Трябва да си позволите свободата да говорите за своята истина – да, изговорите истината си, дори ако гласът ви в началото трепери. Оставете притесненията си за това, което другите може да си помислят настрана. Няма да е лесно, особено когато,човек с години и премълчавал много неща. Това, което ще откриете е, че през повечето време никой изобщо няма да бъде обиден или раздразнен. И ако има случаи, в които някой реагира по-остро, то това е ,че осъзнава,че има по-малка власт над вас.
Не се питайте от какво се нуждае светът, питайте се какво ви оживява,кое ви кара да се чувствате жив и мотивиран и го следвайте. От това се нуждае този свят – от хора,които оживяват. Което означава, че вашите мечти имат значение,така че не ги игнорирайте Понякога трябва да правите най-доброто за вас и живота ви, а не само това, което изглежда най-добре на повърхността за всички останали.
В процеса на личностната промяна ще установите, че вие не сте просто един отговор на очакванията на другите и света, дори че не сте отговор на собствените си очаквания. Личността не е статична фигура,която остава неизменна в течение на времето, тя е процес,който постоянно се случва. Т.Е вие сте личност, която постоянно се развива и трябва да уважавате това развитие. Да си позволиш да изненадаш другите, да излезеш извън тяхната рамка и да си позволиш да си свободен е естествена част от живота. Живота е непредвидим и постоянно ни изненадва, така и ние имаме тази свобода да сме непредвидими и изненадващи.
Какво става, когато външното замени вътрешното, когато душата, чувствата и преживяванията изгубят своята ценност. Има нещо много трагично в това да гониш външното, да се стремиш да имаш, да притежаваш все повече.Това неминуемо води до заключението, че има празнина някъде навътре в душата, че там зее дупка и ти се стремиш да я запълниш с нещо, с много неща, с притежания на пари, хора, власт, имидж.Празнината понякога е жестока и колкото повече тя дърпа надолу, толкова повече ти се стремиш да драпаш нагоре.Манията да притежаваш е всъщност опит да се спасиш от едни пагубни чувства, загнездили се дълбоко в теб – чувства на незначителност, на това, че си малък, отхвърлен и забравен. А може би още по страшното чувство, че не си обичан и че никой няма да те обича.
В последните години с бързото развитие на технологиите, онлайн консултирането стана достъпен и удобен вариант за много хора. Истината е, че броят на хората потърсили този вариант се е увеличил драстично през последните години, особено сред по-младите. Тяхното ежедневие е погълнато от технологиите и за тях този вид комуникация е нещо естествено. Много други пък се решават на тази стъпка предизвикани от любопитството, защото е по – достъпно, по-удобно и в много случаи по – финансово изгодно (психолозите работещи онлайн са по склонни да намалят цената)
Сега е актуално всеки да има свой психолог, това е част от модерното общество.Но тази вълна често може ни отведе до човек, който зад гръмката си реклама и понятие си няма как да работи с психиката на хората, възползва се от тяхното доверие и разчита на внушения за да постигне целите си.
Имате чувството, че се тревожите твърде много и усещате, че това ви това ви пречи на ежедневието. Улавяте се да сте постоянно под напрежение за какво ли не, от работата до отношенията с другите. Постоянно мислите за това какво може да се случи в негативен план в бъдещето и това не ви дава мира. Да, в днешния стресиран свят е нормално понякога да сме свръхтревожни и притеснени, но когато усещате, че това излиза извън границите и наистина ви пречи да живеете пълноценно, то тогава може да става дума за генерализирано тревожно разстройство.
За съжаление, депресията е едно от най- често срещаните прсихични страдания, около 15% от хората, поне веднъж в живота си ще преживеят някаква форма на депресивно състояние.
“ Чувствам се като дърво без корен“ “ Вече ,нищо няма смисъл“ “ Светът ще е по – добро място без мен“ “ Всичко е по- моя вина“ “ Никога няма да бъда обичан“ “ Всичко се срива пред очите ми“ “ Изоставен съм от всички“ “ От мен не става нищо“
